петък, 20 февруари 2015 г.

ОЩЕ ЗА ПАМЕТНИКА ПРЕД НДК

Операцията НДК (1978-1981, Ал. Баров, А. Агура, В. Атанасова, В. Старчев) е най-значителната градоустройствена и архитектурно-монументална реализация в София от времето на зрелия социализъм *.

Функционалният замисъл е сдобиване на Столицата с културен и конгресен център. В сравнение, например, с появилия се малко преди това (1977) и сходен по функции Център „Жорж Помпиду (Бобур)” в Париж - нашият вариант е архитектурен израз на липсата на реална демократичност при соца, на формална показност без връзка с реалните културни достижения на обществото. Това заключение е ясно отбелязано по неофициалния, но характерен за времето начин, от голяма част от обществото веднага след появата на обекта. 

Сградата, пространството около нея с парка, водните каскади и пилоните, както и паметника са обвързани семантично, стилово и композиционно в едно цяло **. Някои от резултатите произтекли от реализацията на това цяло са положителни – например успешното обживяване на мястото и вписването му в развиващия се градски живот. Или ползата от смелото комуникационно решение в тази централна част на града. Конкретно за основната сграда и за околното пространство може да бъде разсъждавано отделно, но това не е тема на сегашното изложение.

От цялото, най-естествено спорен е паметникът „1300 години България” ***. Защото при него господстват сложните, трудни за точен словесен изказ и съответно предполагащи усложнения при противопоставяне на тезите,  изразни средства на монументалното изкуство : 

 От една страна може да се спори за формата. По този въпрос, основен критерии, колкото и евентуално разумни доводи да могат да бъдат приведени за и против е „харесва ми или не ми харесва”. За да проработи този критерии у оценяващия трябва да е постигнато достатъчно (минимум) ниво на култура, защото в противен случай оценката на формата се влияе от случайни фактори – например от политическата лоялност или друго. По мое впечатление формата на паметника остана нехаресвана. И не само от Тодор Живков, с чието отношение към паметника днес доста охотно се кокетира. Вероятно поради големите физически размери, излъчващото се безпокойство, грубостта, дори агресивността на силуета. С една дума : резултатът е една преднамерено маниерна форма, отговаряща на обърканите усещания за момента, родена от голямо желание за оргиналност, свързано вероятно с голямото значение, което се е придавало на този паметник и въобще на цялата композиция. Всичко води до въплътено внушение за неустановеност и предизвиква съмнения.

 От друга страна може да се спори за семантиката. Както много други начинания от това време и построяването на НДК, това показва и името на паметника, е вдъхновено от 1300-годишнина от създаването на България. Момента е находчиво и безпощадно използван от режима за да бъде представена темата „минало-настояще-бъдеще” в следния контекст: социалистическото настояще и бъдеще на държавата е триумфален завършек на един над-хилядолетен, подготвителен именно за това настояще, исторически период. В паметника това най ясно е изразено чрез темата за „съзидателят” – в случая, разбира се - обикновеният работник, представителят на работническата класа – големият творец на историята, основният съзидател, който успява да се разгърне, виждате ли, окончателно и триумфално именно в епохата на социализма ... Е, допълнително са вмъкнати темата за книжовниците и темата за преклонението към жертвите на историята, които теми присъстваха формално в соца но нямаха особено значение в реалния живот. А „крилото символизиращо полет” звучи направо цинично за едно общество, в което всички крила съзнателно се подрязваха ... Да не забравим и цитатите на Левски и Ботев, личности припознати от режима след съответната соц-преработка и използвани тук с характерната за режима безскрупулност ... С една дума: паметникът се вписва категорично в контекста на пропагандното соц-изкуство и да се говори, че е извън този контекст и бил разглеждал политически неутрално темата за хилядолетната ни държава е една явна спекулация, която не прави чест на използващите я.

Не без значение е поне беглия поглед върху творчеството и личността на автора. Извън личното ми отношение ****, следва да припомня, че паметникът е създаден заедно с други монументални произведения в период бележещ голяма творческа активност на автора (Паметник на Брежнев, София, 1981, Пано Раждането на Партията, Бузлуджа, 1981, Паметник на Съпротивата, Бургас, 1981, Паметник на Георги Димитров, Варна, 1982, Паметник на Георги Димитров, Будапеща, 1983,). Период, заключен между получаване на Димитровска награда (1980) и присъждане на звание Народен художник (1986). Това бегло припомняне илюстрира не толкова смисловите доминанти в областта на монументалнато изкуство по онова време, а показва най-вече контекста на едно творчеството, част от което е и паметникът.

На базата на споделеното по-горе мога да заключа така : Паметникът „1300 години България” е композиционно обвързано с елементите на комплекса на НДК маниерно произведение на монументалния синтез, с ясно изразена пропагандно-социалистическа семантика, в областта на която авторът е признато изявен творец.

Аз не свързвам подобно определение с еднозначно негативна оценка. Всичко има своята добра и лоша страна. Еднозначно лоша е лъжата, опита за подмяна, нагона на черното да казваш бяло, което ръководи някои у нас и днес. А отношението към паметника през обърканите десетилетия на идеологически обрат *****, довело до сегашното му физическо състояние, е напълно логично, погледнато от позицията на горното  определение. И хората от които разрешението на проблема е зависело доскоро съвсем не са лумпени, както ги определя на едно място авторът на паметника, а просто не са били готови да приложат радикално решение, подложени на натиск в противоположни посоки.

Ако се обединим около подобно мислене, ако то може да бъде подкрепено и от създателите, вероятно заедно бихме намерили спокойно и правилния път за разрешаване на проблема, например :

Вариант първи : паметникът да бъде премахнат ******. Не съм съгласен с тези, които от някакъв собствен високоморален пиадестал ни поучават, че културата изисква само съзидание и запазване на всичко създадено като документ на времето, а всяко разрушаване е равносилно на варварство. Например арх. Лило Попов вярва, че ако бяха ръководени от подобно разбиране, французите на „следващия след еуфоричния ден на революцията” не биха съборили Бастилията. Не, колега Попов – разрушаването на Бастилията е не толкова конкретен физически акт, а кристализирала метафора на цялата революция. Без това разрушаване, революцията нямаше да бъде същата в съзнанието на човечеството. Днес никому не би било необходимо в Париж да се мъдри запазената крепост/затвор, за да напомня за ненавистния феодален абсолютизъм. Народите добре помнят историята си и има много начини за това. Историческите триумфи следва да бъдат материално изразени за да вдъхновяват ежедневно и в бъдещето. Историческите падения не трябва да се забравят, но за това не е необходимо да бъдат запазвани и поддържани разни материални плашила, свързани с тях. Например у нас - не забелязваш ли как едни политически сили фетишизират и използват и днес паметника на червената армия (и не само). А този паметник вече можеше да го няма, както, слава богу, го няма мавзолеят. А представяш ли си как щеше да бъде използван бившия площад 9-ти септември, ако мавзолеят беше още там, пък макар и някак „пресемантиран”. Подобен, за щастие вече невъзможен сценарий, „по-културно” ли ти звучи, Лило ?

Аз не съм против премахването на паметника пред НДК, каквото е и решението на Сторичния общински съвет. Преди време, в радиодискусия с участието на колегите Агура и Диков, аз самият изразих мнението, че проблемът с паметника е главно семантичен и идеологически и следва да бъде разрешен не с експертни, а с политически средства – т.е. в един или друг смисъл, но с решение на мнозинство в столичното политическо представителство -  СОС. Така се и случи - и това е именно демократичният начин, по който проблемът може да намери решение. В същата връзка, тук отново недоумявам, когато по даден проблем се цитира единно становище на творчески съюз (в случая САБ и СБХ). Това може да бъде становището на ръководството на съюза (или само на председателя на управителния съвет), които не следва да си позволяват да бъдат изразители на едно общо мнение на съюзните членове, когато не са извършили съответна процедура по допитване (както е и в този случай).

Решението на СОС предизвиква у мен едно основно съмнение - дали заместването на сегашния паметник с едно бъдещо възстановяване, под някаква форма и на ново за него място, на Мемориала на загиналите войници от първи и шести софийски пехотни полкове ще може да бъде достатъчно убедително за включване в общата композиция – и като смисъл и като формално решение. Страхувам се, дали така не се залага една бъдеща нова тежка дискусионна тема. 

Вариант втори : паметникът да бъде преработен. Палеативен вариант, останал неподкрепен от СОС, чието решение можеше да бъде разработено единствено от автора, проф. Старчев, но вероятно твърде трудно би могло да бъде наложено убедително на обществото. За мен междувременното официално организиране на конкурси за преработване на съществуващия паметник бяха крайно неуместни от гледна точка на разбирането ми за авторско право.

Вариант трети : паметникът да бъде възстановен в първоначалния му вид. Очевидно най-малко възможен вариант, съвсем закономерно останал извън решението на СОС. И не толкова заради невъзможността да бъдат осигурени средствата за това (редно би било тези, които поддържаха подобен вариант да бяха осигурили и средствата, което не се съмнявам че можеха да направят, но това не се случи). А поради това, че поддържането на подобна теза съществуваше по-скоро заради желанието за демонстриране на опозиция на сегашното решение, а не толкова като проява на реално желание за действие.

Сега остава горчивото усещане за неясния бъдещ живот на останалите елементи от общото – основната сграда и околното пространство. За реанимирането им явно ще бъдат необходими огромни интелектуални усилия и не по-малки материални ресурси. Твърде трудна задача. Но такова е наследството на крупната соц-реализация, кураторите на която още преди официалното й откриване побързаха самодоволно и показно да организират там провеждането на, всъщност нищо особено незначещия, пореден конгрес на БКП, решавайки, може би, че с това са изпълнили най-важната си задача ...

Първата крупна соц-реализация е появилият се върху руйните от бомбардировките и останал незавършен от запад Главен градски център (1955). Следват няколко незавършени по-едри градоустройствени операции, докато се стигне до комплекса  „Резиденция Бояна” (1974). От по-различен характер остават величавите градоустройствени творения ж.к. „Младост-1” (1964) и ж.к. „Люлин” (1979).

** От първоначалния замисъл не беше осъществено единствено надстрояването на целия периметър на околните сгради с два етажа - за създаване на единна архитектурна рамка отговаряща на мащаба на основната сграда (и аз участвах в проект за надстрояване на кв. 356 - нереализиран).

*** Физическите размери, наличието на сериозна носеща конструкция, общото обемно решение, начинът на моделиране на непосредственото околно пространство ме карат да определя произведението като монументален синтез на изкуствата (в случая основно архитектура-скулптура), но условно ще продължа и по-долу да го наричам паметник.

**** Познаваме се с Валентин Старчев още от моите студентски години. Мисля, че за това са спомогнали неговите контакти с баща ми, докато нашите останаха епизодични и повърхностни, белязани от разликата във възрастта и от твърде различните ни позиции в обществото. Моето отношение към него и тогава и днес е изпълнено с респект, като към обществения образ на изявен творец съм прибавил впечатлението си за една блага, възпитана, скромна личност.

***** Идеологическият обрат по време на дългия посттоталитарен период у нас се характеризира с трудно набиращи подкрепа и мощ реформаторски сили и алтернативно трудно губещи подкрепа и мощ ретроградни сили.  

****** Споделям мнението, че преместване на друго място би обезмислило цялата творба, въпреки че би могло да я съхрани във физическата й цялост. Но това за настоящото произведение, поради размерите и характера му, е немислимо практически. Вероятно превръщането на скулптурните елементи в музейни експонати и излагането на оригиналната фотодокументация е оптималното, което може да бъде направено.

©арх. Илиян П. Николов

20.02.2015.

четвъртък, 12 февруари 2015 г.

ЗА "СВЕТИ КИРИК" С УСЕЩАНЕ ЗА БЪДЕЩЕТО

Все още не знам какво е вчерашното решение на Върховния съд по спора за нашия творчески комплекс. И аз, като мнозина, имам великолепни спомени, изпълнени и с чувство на гордост, от „Свети Кирик” – това „великолепно достижение на българската и световната архитектурна общност”. И профи-срещите (само какво историческо учредяване на аматьорската Камара се проведе там !). И тихите разговори по чардаците. И разпалените танци по нощните заведения. Знам и за творческите срещи, вкл. с колегите от чужбина – тук по-младата МАА доминираше над САБ. И ще чувствам загубата, ако, не дай Боже, тя се състои.

Но нека си „сложим ръката на сърцето” и да се запитаме - несправедливо ли ще бъде това ?
Ето един от възможните отговори - моят отговор:

В началото на 80-те САБ е вече силно развил се тоталитарен творчески съюз, изпълняващ основните политически повели на партията. С лявата ръка „държи тоягата” - политическо господство и пълен персонален контрол върху съюзните членове. С дясната ръка „държи моркова” - монополист при предлагане за присъждане на морално-материалните награди „заслужил”, „народен” и „лауреат на димитровска награда” и основното - частната практика в народната република е забранена, но повечето архитекти могат да проектират и допълнително (контролирано) чрез САБ и държавните комисии, с нормиран хонорар (многократно надхвърлящ мащабите на заплатата в държавните проектантски организации) - но при едно задължително условие – половината от проектантския хонорар остава в полза на творческия съюз – гениална формула на господство и контрол, поднесена по крайно манипулативен начин. В тази сметка даже не включвам дейността на „творческия фонд“. Така САБ се превръща в ненормално богат и влиятелен „творчески съюз”, чието ръководство, по тоталитарния модел на времето, е поставено едновременно високо в държавната и в партийната иерархия, а както е известно, не без куртоазията на „партньорите зад желязната завеса” – и в международната иерархия.

В същото време Българската православна църква стабилно е превърната в уж формално различна, но практически напълно овладяна от партията и държавата организация.   

И така, в началото на 80-те между двете организации се осъществява сделка, която, съгласно практиката на времето, вероятно е взета в нечии високопоставен държавен кабинет : САБ иска да има творческа база за материализиране на идеологическата си мощ, а БПЦ има порутени имоти, оставени на физическо доизживяване, чиято функция няма морален проблем да бъде преиначена. Според спомените на колегата Шинков (citybuild.bg 27.09.2007) ръководството на САБ оглежда и редица други изоставени манастири преди да се спре на въпросния, поради някои негови предимства (1981-ра). Допускам, че сключения между страните договор е по-скоро инфантилно подобие на текст защитаващ различните интереси на две страни – вероятно това е само една „игра на право”, както се правеше тогава.

Вече нищо не може да попречи на реализирането на бъдещия творчески комплекс на българските архитекти. Средствата, както стана дума по-горе, са били налични. Със своя ясно изразен характер – безапелационно ограбената половина от стойността на страхливо положения частен проектантски труд на „поколения архитекти” в полза на контролиращия ги и потупващ по рамото творчески съюз. Сега когато попадам на изрази като „безвъзмездният принос на българските архитекти” за построяването на комплекса (напр. скорошното изявление на БНК на ИКОМОС 27.01.2015), за пореден път разбирам защо „българският преход” продължава мъчително вече повече от четвърт век.

 А сега - най-същественото.

Вярно е, че нашият творчески комплекс  има подчертано светски характер - творчески ателиета, зали, заведения, хотелска част (независимо, че през 2007-а колегата Шинков все още официално говори за „възстановяване на манастира”).

Но творческият комплекс е действително изграден на мястото на бивш манастир, като дословно повтаря неговата градоустройствена структура. Обемната композицията е устойчиво развита около запазена и реставрирана във времето, а сега вече действаща църква. Архитектурната стилистика дословно повтаря характера на един манастирски комплекс. Т.е. в основния „смислов замисъл на операцията по смяната на предназначението” е заложено едно силно изразено „функционално-стилистично заиграване”, което сега води до съответните усложнения и поражда въпроси, ясните отговори на които, засега, се отбягват.  Въпроси главно от морално, а и от функционално-стилистично естество, произтичащи от смяната на предназначението, които в началото на 80-те не са възприемани за съществени, даже и за съществуващи.  Нито от държавните мъже - диригенти на операцията. Нито от изпълнителите, колкото и добре да са си свършили работата (което от професионална гледна точка е напълно заслужено признато). И колкото и награди да са получили за тази си работа (което пък е най-малкото, защото наградите от епохата са подчертано казионни).

Независимо от горчилката на горните мисли, огромната полза от наличието на наша творческа база, естествено е безспорна.

Но отново с „ръка на сърцето” трябва да си кажем –  използването на комплекса по предназначение, почти от създаването му е по-скоро непълноценно. Материалното му поддържане през последните години, поради липса на ясен пазарен механизъм, е непосилно както за сегашнатото състояние на творческия съюз, така и за това на международната академия. Неминуемото комерсиализиране на експлоатацията на имота протича по крайно-неподходящия път на опошляването.

И ето, че резултатите от това състояние не закъсняват... И не толкова някой друг ни е главният виновник за това.

Сега важното е не да роним горчиви сълзи породени от несбъднати мечти и самозаблуждения основани на нереален поглед върху живота. Важното е, пък и тридесет и пет години по-късно, да дадем път на нови можещи, модерни хора, които да съумеят да върнат практиките в руслото на нормалния живот и пак да постигнем, ако не с този -  със следващия творчески комплекс – „реално достижение на българската и световната архитектурна общност” !

©арх. Илиян П. Николов

12.02.2015.

сряда, 11 февруари 2015 г.

начало.то

Това е самото начало на съществуването на този блог !
Но толкова лесно включване във виртуалната публичност действа  по-скоро обезсърчително - едва ли ще бъде толкова лесно изразяването тук на желаната смисленост.
Черните ми очила сигурно маркират някаква по-прикрита част от мен, но мисля, че там не попадат искреността, добронамереността, липсата на черногледство. 
Светликът в ръцете ми сигурно ще се опита да поразкрие някаква част от света пред мен и мисля там да попадне основно архитектурната тема. Усещам, че и изкушението от политическото ще се опита да се прояви.
Ще бъда щастлив, ако успея да провокирам креативни отношения.