Но нека си „сложим ръката на сърцето” и да се запитаме - несправедливо ли ще бъде това ?
Ето един от възможните отговори - моят отговор:
В началото на 80-те САБ е вече силно развил се тоталитарен творчески съюз, изпълняващ основните политически повели на партията. С лявата ръка „държи тоягата” - политическо господство и пълен персонален контрол върху съюзните членове. С дясната ръка „държи моркова” - монополист при предлагане за присъждане на морално-материалните награди „заслужил”, „народен” и „лауреат на димитровска награда” и основното - частната практика в народната република е забранена, но повечето архитекти могат да проектират и допълнително (контролирано) чрез САБ и държавните комисии, с нормиран хонорар (многократно надхвърлящ мащабите на заплатата в държавните проектантски организации) - но при едно задължително условие – половината от проектантския хонорар остава в полза на творческия съюз – гениална формула на господство и контрол, поднесена по крайно манипулативен начин. В тази сметка даже не включвам дейността на „творческия фонд“. Така САБ се превръща в ненормално богат и влиятелен „творчески съюз”, чието ръководство, по тоталитарния модел на времето, е поставено едновременно високо в държавната и в партийната иерархия, а както е известно, не без куртоазията на „партньорите зад желязната завеса” – и в международната иерархия.
В същото време Българската православна църква стабилно е превърната в уж формално различна, но практически напълно овладяна от партията и държавата организация.
И така, в началото на 80-те между двете организации се осъществява сделка, която, съгласно практиката на времето, вероятно е взета в нечии високопоставен държавен кабинет : САБ иска да има творческа база за материализиране на идеологическата си мощ, а БПЦ има порутени имоти, оставени на физическо доизживяване, чиято функция няма морален проблем да бъде преиначена. Според спомените на колегата Шинков (citybuild.bg 27.09.2007) ръководството на САБ оглежда и редица други изоставени манастири преди да се спре на въпросния, поради някои негови предимства (1981-ра). Допускам, че сключения между страните договор е по-скоро инфантилно подобие на текст защитаващ различните интереси на две страни – вероятно това е само една „игра на право”, както се правеше тогава.
Вече нищо не може да попречи на реализирането на бъдещия творчески комплекс на българските архитекти. Средствата, както стана дума по-горе, са били налични. Със своя ясно изразен характер – безапелационно ограбената половина от стойността на страхливо положения частен проектантски труд на „поколения архитекти” в полза на контролиращия ги и потупващ по рамото творчески съюз. Сега когато попадам на изрази като „безвъзмездният принос на българските архитекти” за построяването на комплекса (напр. скорошното изявление на БНК на ИКОМОС 27.01.2015), за пореден път разбирам защо „българският преход” продължава мъчително вече повече от четвърт век.
А сега - най-същественото.
Вярно е, че нашият творчески комплекс има подчертано светски характер - творчески ателиета, зали, заведения, хотелска част (независимо, че през 2007-а колегата Шинков все още официално говори за „възстановяване на манастира”).
Но творческият комплекс е действително изграден на мястото на бивш манастир, като дословно повтаря неговата градоустройствена структура. Обемната композицията е устойчиво развита около запазена и реставрирана във времето, а сега вече действаща църква. Архитектурната стилистика дословно повтаря характера на един манастирски комплекс. Т.е. в основния „смислов замисъл на операцията по смяната на предназначението” е заложено едно силно изразено „функционално-стилистично заиграване”, което сега води до съответните усложнения и поражда въпроси, ясните отговори на които, засега, се отбягват. Въпроси главно от морално, а и от функционално-стилистично естество, произтичащи от смяната на предназначението, които в началото на 80-те не са възприемани за съществени, даже и за съществуващи. Нито от държавните мъже - диригенти на операцията. Нито от изпълнителите, колкото и добре да са си свършили работата (което от професионална гледна точка е напълно заслужено признато). И колкото и награди да са получили за тази си работа (което пък е най-малкото, защото наградите от епохата са подчертано казионни).
Независимо от горчилката на горните мисли, огромната полза от наличието на наша творческа база, естествено е безспорна.
Но отново с „ръка на сърцето” трябва да си кажем – използването на комплекса по предназначение, почти от създаването му е по-скоро непълноценно. Материалното му поддържане през последните години, поради липса на ясен пазарен механизъм, е непосилно както за сегашнатото състояние на творческия съюз, така и за това на международната академия. Неминуемото комерсиализиране на експлоатацията на имота протича по крайно-неподходящия път на опошляването.
И ето, че резултатите от това състояние не закъсняват... И не толкова някой друг ни е главният виновник за това.
Сега важното е не да роним горчиви сълзи породени от несбъднати мечти и самозаблуждения основани на нереален поглед върху живота. Важното е, пък и тридесет и пет години по-късно, да дадем път на нови можещи, модерни хора, които да съумеят да върнат практиките в руслото на нормалния живот и пак да постигнем, ако не с този - със следващия творчески комплекс – „реално достижение на българската и световната архитектурна общност” !
12.02.2015.
Няма коментари:
Публикуване на коментар