понеделник, 21 февруари 2022 г.

ЗА КНЯЗ БОРИСОВАТА ГРАДИНА В СОФИЯ

 

Споделям тези размисли и поради натрупаните  впечатления чрез семеен имот, който обитаваме вече над 100 години, срещу самата градината (на „Евлоги Георгиев“, между „Гурко“ и „Венелин“).

Мисля, стана добре, че :

-          СО най-после (но вече преди 7 години (!)) възложи разработване на актуален подробен устройствен план на градината;

-          това се случи чрез конкурс и в приетото от СОС задание към бъдещия проект бяха препоръчани някои консенсусни базови постановки : акцент върху запазване на биоразнообразието, да не бъде допускано нито ново строителство на сгради, нито друго строителство, което би засегнало тревни площи и растителност и редица други;

-          авторите на спечелилия проект  (арх. Ковачев, л.арх. Шаламанов, инж. Топлийски, инж. Златанов и др.) притежават завоюван висок професионален авторитет. 

Може да бъде поспорено (въпреки, че мнозина счетоха това за основно достойнство) дали е добре, че спечели „максимално консервативният“ проект .

Но, категорично не е добре, че:

-          разработването на проекта стартира преди окончателно фиксиране на собствеността върху всички терени в обхвата, особено, при публично лансирани съмнения относно законосъобразността на придобиване на някои от тях. Въпреки малката част от територията, спорното (доказано или не) е повод за силно публично раздуване на проблема, отнасяйки го и  към  „знакови фигури от тъмните години на управлението“;

o   Допълнителен коментар:  постановките на един одобрен ПУП следва да бъдат еднакво валидни за всички видове собственост, което предполага последните да бъдат третирани равностойно. След  възстановяването на частната собственост у нас, все още силно присъстващия пост-тоталитарен рефлекс продължава да насажда априори публично негативно отношение към частния собственик (поради действия на част от „новите частници“ това, разбира се,  има своите основания). Но (!) - спазването на законността от всички участници и главно възможностите за контрол при реализирането, свежда до минимум възможността за отклонения от приетия план. Радикалното решение за елиминиране на частната собственост (ерго, предумишлено очакваните престъпни частни действия) считам за проява на силно ретрограден манталитет. Публично неприемливи действия в нашата реалност могат да бъдат очаквани еднакво от всички – и частен собственик и Община и Държава ...

-          беше препоръчано паркингите, обслужващи автомобилния достъп до функциите в градината да бъдат търсени извън нея (на практика се налага забрана за автомобилен достъп до терена на градината), но контактните територии останаха извън обхвата на възложения проект (вж. по-долу);

-          идеологическият казус, който поставя изграденият през 1956 г. архитектурно-скулптурен ансамбъл „Братска могила“ („исторически войнишки паметник“?), щастливо реализиран при едни коренно различни условия като пропагандна градоустройствена доминанта, „композиционно завършващата оригиналната парковата композиция от 30-те години“, остава извън днешната дискусия, под съмнителната закрила на своя статут на част от Резерват на градинското парково изкуство, по решение на МС от 1988 г. (!!!). Статуквото по този въпрос следва решително да бъде преосмислено !

 

Извън бегло маркираните размисли по-горе, мисля, че високопрофесионално и съвестно представената разработка е белязана от един основен недостатък, който е достатъчен да характеризира цялостните предвиждания на проекта за ПУП като съмнително пригодни.

Ето какво имам предвид :

Княз Борисовата градина възниква първоначално като разсадник (пепиниера, обслужваща и софиянци), но се оформя като публичен парк, обогатен последователно с Рибното и Голямото езеро (Ариана), Астрономическата обсерватория, Духовната академия (арх. Грюнангер !). Впоследствие възниква традицията на паметници на бележитите българи, но се полагат и основите на спортно-рекреативни функции – игрища на гимнастическо дружество Юнак, футболните клубова Левски и А.С.23, колодрум (1931), тенис кортове, лятна къпалня (1939). Заключителният етап на функционално пренасищане се случва през социализма (арх. Сугарев): Национален стадион „Васил Левски (1953, сериозно разширен през 70-те), стадион Дружба, комплекс Българска армия, Ловният парк, конна база, редица атракциони и много други ...

В настоящият момент проектантите регистрират силно развитото функционално разнообразие на територията и формулират принципната постановка на новия ПУП – „да бъдат подобрени експлоатационните характеристики на съществуващите обекти“.

Точно тук аз имам съществени съмнения:

-          Не виждам реалистично решение в ПУП-а за продължаване на непълноценното съществуване на това място на национален футболен стадион – аргументите надхвърлят многократно формàта на настоящите размисли, но ме учудва изоставянето на казуса извън текущата дискусия;

-          В немалка степен същото се отнася и към останалите основни обекти, свързано основно с присъщия автомобилен достъп до предложените масови събития. Проектантите много скромно са маркирали собствените си опасения : предлагат „известен брой паркоместа (!)“ и пълна безпомощност в текстовата забележката към проекта : „необходимо е спазване на нормативните изисквания на Наредба 2 КТС относно паркирането и да се търси възможност за тяхното реализиране (!!!)“.

Във въвеждащото изречение на моето становище вече споделих, че този крупен функционален проблем наблюдавам битово лично от дълги десетилетия. Което ми дава основание на бъда дълбоко загрижен...

И последно. Нямам аргументи, дали това пречи, но не считам и че помага : градината, въпреки битността си на интегрално цяло, попада едновременно в три различни административни района на Столицата. Мисля, че би било полезно проучването на едно изменение на Закона за териториалното деление на Столична община и големите градове (1995 г.) за обособяване на цялата територията на Княз Борисовата градина само в един район (вероятно р-н Средец).

                                                                                                                                                                        

 © арх. Илиян Николов