АРХИТЕКТУРАТА - ТВОРЕЦ НА ВРЕМЕУБЕЖИЩА

Георги Господинов подсказа генетичната способност на архитектурата да твори времеубежища. Времето в което сградата е реализирана вселява в нея своя специфичен дух и промяната на това обстоятелство, в много случаи, се оказва проблематична. 

Авторът дава като пример сградата на НДК в София – онази „гигантска бетонна костенурка“, в която „каквото и културно събитие да правиш там, концерт или четене, всичко по странен начин се спихваше в някакво бледо подобие на партиен пленум“ („Времеубежище“, Г. Господинов, 2020 г., стр. 242), (с уважение към арх. Александър Баров).

Мисля, че по същата причина и до днес, сегашното Народно събрание, въпреки вложените усилия и похарчените пари, не може да намери пълноценно ново убежище в сградата на бившия Партиен дом (с поздрави към моя приятел арх. Владислав Николов).

Колкото по-ориентирана към пропагандна същност е сградата, толкова по-еднозначно и устойчиво е въплътеното в нея времеубежище. Мавзолеят на Димитров попадаше в максимална степен в това определение. Последва логично му премахване – „невинно пренасяне“ в новото време, което да елиминира връзката със старото, което го беше породило беше невъзможно - всички конкурсни опити в тази посока бяха израз на неубедителни спекулации. А днес не разбирам търпимостта към упорито лансираната утопия за ревитализирането на „дом-паметника“ на Бузлуджа, който попада в същата категория. (отново с уважение както към арх. Георги Овчаров, така и към арх. Георги Стоилов).

Синдромът времеубежище е относим, в различна степен, към голяма част от социалистическото архитектурно наследство у нас. Например, повечето старателно изградени партийни домове, въплъщават пропагандния дух на миналото (предумишлените градоустройствени акценти, преоразмерените фоайета и комуникационни пространства, помпозния характера на интериора, внушенията на реализирания „синтез с монументалните изкуства“ и пр.). Този вид сгради бяха своевременно населени от съвременните „нетоталитарни“ институции, всуе призвани да намерят  там ново времеубежище... Едва ли би имало смисъл да развивам по-подробно темата за времеубежището, въплътено в едропанелните жилищни комплекси (но и в предхождащите ги монолитни жилищни комплекси, които някои привиждат като достойни за паметници на „културата“), както и в големия брой административни и производствени сгради от периода и пр. и пр.

Днес изоставените сгради – архитектурна субстанция, зарязана поради липса на убедително алтернативно времеубежище, се превръщат в осезателен проблем. Някои намериха за „национално представителна“ тази тема даже при участието ни във Венецианското архитектурно биенале 2023... (за мен, този въпрос остава дискусионен). Мисля, че количеството на такива сгради ще се увеличи застрашително, особено ако трайно оставяме проблема на произвола...

Разбира се, немалко сгради успяват да реализират различна степен на ново времеубежище. Като тази срещу Градската градина в София, която Господинов нарича в своето произведение „конакът-дворец-галерия“ (въпреки, че и до края на 70-те не спря желанието на властта да намери начин да я разруши).

Развитият свят отдавна сочи примери на успешни решения на маркирания проблем. Трябва да се съсредоточим и да ги последваме!

 

© арх. Илиян Николов, 2023