(относно материалите
публикувани в бр.6/30.06.2019
на ИБ „Български архитект”)
© арх. Илиян
П. Николов *
Не
съм съгласен с твърдението, че Червената армия (преименувана на Съветска армия след 1948 г), освен окупационна сила, „в
контекста на 2-та Световна война е неизбежно и освободителна сила” (арх.
Станишев).
Защото
главното противопоставяне през 20 век (приложимо за България, освен другите разновидности
по света) не е „нацизъм срещу
анти-нацизъм”, а „демокрация срещу тоталитаризъм”. Социализмът в СССР (принадлежащ
към групата на тоталитарните режими и равнопоставен пример на стряскащо реално
социално инженерство) не го прави смислово различен от германския
национал-социализъм. Фактът, че двете тоталитарни системи (съветската и
германската) се оказват смъртни врагове
и едната (съветската), впоследствие, се явява исторически победител ведно със
световните демократични сили (великият исторически компромис на 20-в**) не следва да променя истинската
същност на СССР и неговата Червена армия (ЧА).
Освобождаването на Европа от
нацизма, което сега честваме на 09 май и което се свързва с ренесанса на
европейската демокрация се случва в „Западна Европа“ с намесата на
демократичните съюзници. „Освобождаването от нацизма” на „Източна Европа“, постигнато
от Съветската армия има за цел не тържество на демокрацията (с която СССР няма
нищо общо), а приобщаването на „освободените страни” (в т.ч. България) към
съветската разновидност на тоталитарния социализъм. И в този процес цинично се
разиграва лъжата, че всичко се случва по волята на народа. Точно тази същност е
въплатена в паметника на ЧА в София и точно това го прави смислово различен от
паметника на ЧА във Виена (където историческия контекст, в крайна сметка е
различен), търпимостта към който непрекъснато ни сочат, като пример на
„цивилизовано отношение“.
Да
посоча ясно какво се случва у нас с пристигането на ЧА : от съюзник на
Национал-социалистическа Германия, България, запазила до този момент своята
политическа и културна автономия, вкл. разширила територията си, приела
определен контингент германски военни сили, които се държат тук като
представители на съюзник, с известна обвързаност на българския стопанския живот
с германската военната доктрина, но при категоричния отказ за изпращане на
български войски на Източния фронт (!), или за депортиране на българските евреи
в германските лагери за унищожение (!) -
недвусмислени доказателства за проявено ниво на национално достойнство ... се
превръща в плътен сателит на СССР (състояние достигнало до прага на буквалното
ѝ обявяване за съветска република), чиято ЧА се държи у нас като окупатор,
явявайки се гарант за насилствена пълна смяна на политическата система, като страната
ни става насилствено жертва на широкомащабно физическо унищожение по „класов
признак“ – елемент от тотално културно и морално пречупване на нацията по
посока на социалистическата утопия, чиито ефект отчитаме и до днес.
Не
съм съгласен и с твърдението, че не трябва да разрушаваме паметници,
„заблуждавайки се, че така ще изтрием страници от собствената си история“ (арх.
Булев).
Защото
заслужава да бъдат издигани паметници в прослава и памет за исторически събития
и явления, възприемани от по-голямата част от обществото с положителен знак –
за щастие у нас има такива примери. И обратно : когато паметникът изразява в
пропаганден стил некоректно историческо тълкуване, което изкривява истината и целѝ неверни обществени внушения –
съществуването му не може да бъде подкрепяно. Разрушаването на такъв „паметник”
действително би изтрило страница от историята – срамната страница на самото му
построяване ! ***
Не
съм съгласен и с поставения риторичен въпрос „Защо Председателят на Камарата,
който олицетворява общността, се ангажира публично с така изразената, но не и
общоприета идейно-политическа позиция и доколко това е съвместимо с функциите
му в тази общност” (арх. Булев).
Защото
в демократични условия, да очакваш израз на „общоприета идейно-политическа
позиция” на цяла една общност е опасен посттоталитарен рецидив. В такива
условия, всеки избран за временен лидер на една демократична общност има право
да изразява собствените си виждания, стига да не ангажира с тях цялата общност
– какъвто смятам че е настоящия случай.
И
накрая - напълно съм съгласен с твърдението, че направеното конкретно
предложение с Националния герб върху съществуващия постамент, в художествен
аспект, представлява „радикален кич с привкус на македонски напън” (арх.
Станишев).
София,
08.07.2019 г.
-----------------
* В периода
1990-2002, бях избиран четири пъти за член на УС на САБ,
вкл. и за Зам.- Председател на УС.
** И до днес е валидна
инерцията от големият компромис, който „Западните демокрации“ правят чрез
реализирането на „съюзническата схема“ със СССР по време на 2СВ, възоснова на
която, самите те спомагат за степен на търпимост към „съветския социализъм“ за
разлика от категоричното заклеймяване на „национал-социализма“ и „фашизма“
*** Паметникът на СА в
София далеч не е едиственият пример в това отношение
